Корпоративната нирвана

В епохата на информационното изобилие … вече знаем всичко. Това, което се случва сега по света благодарение на всевъзможните медийни канали. Знаем все повече за физическото измерение на нашата планета, благодарение на напредъка на науката. Наслаждаваме се  на недостъпни пейзажи, благодарение на фотографията.   Чрез рентгена и ехографа, така наречената образна диагностика, можем да погледнем в телата си. И да не пропусна, знаем всичко за всички, благодарение на социалните мрежи. Другите знаят какви бихме искали да бъдем ние самите, пак благодарение на социалните мрежи и начинът по който се представяме там. Знаем колко струваме, благодарение на марките дрехи, бижута, автомобили. Знаем къде отиваме, благодарение на GPS-а. Знаем какво ще е времето, благодарение на приложението. Знаем какво ще ядем до края на седмицата, че и другата… защото предпочитаме да се запасяваме. Знаем къде ще почиваме, защото планираме месеци предварително. Знаем с кого ще се срещаме, защото календарите ни са запълнени месеци и година напред.

Дали човечеството в днешно време се стреми да избягва непознатото? Да знаем всичко, за да няма изненади – да живеем спокойно. А защо всъщност този период от еволюцията ни е съпътстван от толкова драматични, както икономически, така и социални и личностни сривове? Защо все повече хора са в депресия и кога точно се появи терминът “burn out”? Защо започнахме да решаваме проблемите си като ги елиминираме? Защо истинската комуникация се измести от дигиталната? Кога скрихме емоциите зад клавиатурата и кога спряхме да виждаме вътре в себе си… отвъд рентгеновата снимка…

Това, което научих от Йога бе, че за да влезе в GPS, пътят по които аз вървя сега, преди това е извървян от някой преди мен. Някой който се е плашил, който се е обърквал, но който е вярвал. И е успял, защото е „впрегнал силите си“, защото е съблюдавал ценностите си, целите си и не е позволил сетивата да го разсейват по пътя му към себе-реализация. Всяко човешко постижение, било то материално, социално, спортно, политическо… е резултат от комбинация от тези качества в различна степен. Тоест, аз вярвам че смисълът зад Йога е универсален, вечен и успешен. Вярвам, че човек може да постигне себе-реализация в контекста на Йога дори в днешния корпоративен свят, където е общоприето да господства консуматорското съзнание.

Вярвам, че моралният кодекс на Йога – принципите Яма и Нияма имат място в нашето ежедневие и могат много да променят начинът, по който възприемаме понятията: конкуренция и управление. Упражнявайки тези 10 морални и поведенчески принципа, лично аз успях за две години да постигна много по-голям растеж в кариерното и личностното си развитие, в сравнение с предишните десет години, през които бях водена  предимно от гласа на егото.

Нека ги разгледаме.

ЯМА:                                               

  АХИМСА

(Ненасилие)

 Ако питаме произволно хора, отговорът е ясен – никой не упражнява насилие в ежедневието си! Първата ми реакция за мен самата, беше точно такава – разбира се че не проявявам насилие към никой. Но, ако трябва наистина да осъзнаем? Какво е когато налагаме условията си, когато не са съгласувани с другите? Аз бих го нарекла насилие над ценностите на човек. Какво е изискването нещо да се случи веднага, ако това налага създаване на напрежение? Не е ли насилие над способностите и ритъма. Какво е изискването към партньора ни, да удовлетвори желанията ни, когато той още не е готов. Не е ли насилие над естественото развитие на човек. Какво е да накараме ревящото дете да изяде зеленчука ако после то плаче с часове, а ние сме доволни че сме се погрижили за здравето му? Не е ли насилие над желанията му. Насилие е всяко ограничение над свободата на една личност да съществува, чувства, действа, обича, говори, вижда, знае.

Опитвам се да разпознавам и да изолирам от ежедневието си всяка форма на насилие. Най-трудно разпознаваемата е най-опасна, защото е недоказуема и може да разклати сериозно устоите на нашата личност, особено ако е умело наложена отвън. Представете си следната ситуация: Работите в мултинационална компания, на висока позиция, навред хаос, стрес и много спешни задачи. А сега, казвате на хората си: „Нямате краен срок“.  Опитах се да бъда различна. Чудеса не се случиха изведнъж. В средносрочен план, бях изненадана от дребни промени в поведението на хората, които доведоха естествено и без натиск до неочаквани по-големи резултати. Виждам повече спокойствие, виждам работещите, които се чувстват по-комфортно и по здраво стъпили в позициите си. Виждам повече усмивки и повече инициирани контакти. Изводът ми е че: когато няма насилие, няма страх – споделяме идеите си смело, работим бавно и уверено и постигаме по-бързи позитивни резултати.

САТЯ

(Правдивост)

 И тук същото –  никой не лъже! И аз така. Докато не се замислих веднъж, докато отговарях на имейл. Формално обяснявах на клиент, че ще забавя ангажимента си към него, тъй като информационната система не работи и не мога да взема нужните данни. Всъщност причината беше друга, но бях помолена да не я разкривам конкретно. Не ви ли се е случвало просто да имате лош ден и да не ви се говори с някой и да измислите подобаваща причина да избегнете срещата? Ами когато предпазваме някой с бяла лъжа, за да не го нараним? Или спестяваме факти, или когато правим фото-шоп на снимките във Фейсбук. Или просто когато някой близък, които ни обича ни попита какво ни има, когато привидно сме разтревожени, а ние тактично отвръщаме че всичко е наред и просто не ни е ден. Ами когато децата ни крият проблеми и терзания от нас, защото не се чувстват уверени че ще бъдат разбрани?

Наистина понякога е по-добре да скрием факт, който би наранил някой друг. Но лъжата сама по себе си съществува заради страха и от нежелан резултат – и в повечето случаи става въпрос за страх от някаква форма на насилие. Видно е, че ако практикуваме ахимса, ще постигнем сатя по-лесно!

Моят поглед върху истинността не е черно или бяло. Няма лошо в обработените снимки или дипломатичния тон в корпоративната среда. Стига да не компрометираме собственото си себе-усещане за синхрон с реалността и ценностната система.

Реших да експериментирам. Започнах да се стремя в голямата корпорация до колкото е възможно да изказвам истинно позициите си, за всичко. Първоначално нямаше успех, и осъзнах че това е така, защото нямаше достатъчно сърце. Да си прям с всички без да вземеш предвид емоциите им не е Йога. Наложи се да преподредя начина си на комуникация. Да казвам своята истина, бидейки готова да се сблъскам с чуждата истина, да я разбера и изживея като своя. Нещо за което не сме готови обикновено. Накратко – истинността ме накара да стана по-човечна. И неминуемо, това докосна не малко души, разбира се и ме постави в не малко комично-критични ситуации. В крайна сметка, всички сага ми вярват много повече защото аз казвам истината по градивен и човешки начин.

АСТЕЯ

(Неприсвояване)

Доста време размишлявах и бях убедена че тук няма нужда да работя много по себе си. Как може някой нормален човек да открадне нещо, и то такъв който всичко си има?

Всеки ден ставаме и се борим за успехи и благоденствие. Искаме разни неща, защото смятаме че ги заслужаваме. Колко често крадем чуждото време, с ненужни работни задачи, които нямат смисъл? Колко често крадем чуждото здраве, когато не взимаме адекватни мерки за безопасност на работното място? Не е ли ограбване на достойнството ни когато се наричаме с епитети на кръстовището или в задръстването? Не ограничаваме ли алтернативните решения на някой казус, когато  ограничаваме споделената информация, в стремежа си да избегнем определени заключения? Не ограбваме ли интимната енергия на партньора си, когато му изневеряваме и разпръскваме енергията му другаде? Не присвояваме ли заслугите за нечий успех, като го покровителстваме? Не ограничаваме ли свободата на децата си да опознаят света, когато им казваме: „Не може, това е опасно, малък си?“. А всъщност не ограбваме ли собствените си мечти, когато си казваме: „Няма да се справя“?

И пак опряхме до Ахимса. Насилие е усещането, което изживява човек след като върху него е приложено някакво ограничение, кражба.

Наложи се да опитам да спра да крада, което се оказа предизвикателство. Когато не сме близки с хората и не познаваме ценностната им система, е трудно да разберем кога сме навлезли в ценно за тях пространство. Така се научих да питам: „Може ли?“, „Удобно ли е?“, „Кога може?“, „Защо?“ и пр. Но най-силен ефект имаше когато питах хората: „От какво имаш нужда?“. Универсален въпрос, който би могъл да се пречупи през призмата на всяка ситуация: „От какво имаш нужда за да успееш с проекта?“, „Какво имаш нужда да постигнеш?“, „От каква мотивация имаш нужда?“. С две думи, пак се наложи да вложа сърце.

Изводът, до който стигнах докато давах за да не вземам, беше, че когато се фокусирам на това което трябва да избегна (в случая да крада), изхождам от позицията на страха и не разгръщам потенциала си. А когато просто се опитвам да давам (като антипод на кражбата), изхождам от позицията на смелостта. Това е рядкост в корпоративните среди и би могло да се сметне за подмазване от странични очи.

 

Резултатът, в крайна сметка беше като че ли повече баланс на даването и в обратна посока. Когато правиш добро, то ти се връща рано или късно.

БРАХМАЧАРЯ

(Целомъдрие)

Тук навлизаме в територия индивидуална за всеки човек. Целомъдрието като същност е вътре в нас и ние избираме неговото проявление като форма. В йога, най-семпло казано това е „пестеливост“ в използването на сексуалната енергия за лични цели. Бихме могли да я споделяме с различни партньори с цел моментно удоволствие или периодично забавление, може да я споделяме само с един партньор или да я задържим изцяло за себе си, като гориво за творческата ни същност.

Моята гледна точка е, че моето тяло ми е „поверено“ за отговорно ползване и е единственото ми тяло. Аз искам да се чувствам добре в него и да го захранвам с всички, необходими стихии и енергии, които да го направят щастливо и то да ми отвърне с чувство на здраве, свобода, енергичност и … удоволствие. Моят поглед върху целомъдрието е да споделям сексуалната си енергия с един партньор – моят. И този за когото аз съм неговата.

Не е задължително да правиш физически секс с някого, за да се счита това за разпиляване на сексуална енергия. Всеки има право да избира. Наблюденията ми и личния опит във флиртуването и използването на шеги, намеци и мисли със сексуален подтекст на работното място, е че, те могат да дадат доста свежа мотивация, но същевременно и да доведат до промяна на фокуса на човек от сериозния му партньор към повърхностните, забавни и уж „безопасни“ забежки до степен на отчуждение и в крайна сметка прекъсване на връзката със своя партньор. Губейки сигурността на дълбоката интимност и осъзнавайки празната същност на секс игрите, изпадаме в състояние на неудовлетвореност, евентуално депресия и блокажи, които да доведат до пресъхване на творческата ни енергия.

Тогава когато сме фокусирани на един човек и не позволяваме да бъдем отклонени от избора си дори и „за малко“, придобиваме уравновесено и целеустремено поведение което се прелива в нагласа към света, която е основана на обич и разбиране. Свободни сме да се изразим и да творим.

 

АПАРИГРАХА

(Не-ламтене)

 Колко често чуваме или се хващаме да казваме в магазина: „…. Нека да има..“, и уверено пускаме в пазарската количка още един продукт, от който не сме сигурни дали имаме нужда. По-добре да има, за да не бъдем стресирани от изненадата, когато изпаднем в състояние на „нямане“. Колко често тъпчем детето на обяд с думите: „Наяж се хубаво че после си на курс, и няма да има. Ако огладнееш там ще ми нервничиш като те взема“, с уверена обич казваме на детето, защото искаме да избегнем стреса, който ще ни донесе ситуация в която то е неспокойно. Колко често срещаме хора с много дипломи, уверени че ще им донесат сигурност и продължителен просперитет, защото колкото повече професии и възможности, толкова по-голяма вероятността да избегнем евентуални финансови и личностни сривове. И в личния живот, нараства тенденцията да се обграждаме с потенциални партньори и връзки където просто държим врата отворена, в страха си да не останем сами?

Погледнато в перспективата на времето, това трупане ни изчерпва, защото то е свързано с емоционален и физически багаж, за който трябва да се грижим. С трупането на излишни предмети, килограми и хора, идват и излишни отговорности, които ни изцеждат. Рано или късно домакинята от магазина стига до извод, че и е омръзнало да изхвърля развалена храна. Детето, което прилежно се наяждаше преди курса, беше записано на допълнителен спорт, защото трябвало да поотслабне, и е потиснато от външния си вид, както и е емоционално неудовлетворено защото няма време да се фокусира на житейското си израстване в интелектуален и емоционален план (с други дейности). Мъжът с многото професионални квалификации е преуспял, богат и уважаван, но все още търси половинката си защото няма време за срещи. Прекалено зает е да ходи на приеми и конференции на всички сдружения и асоциации, на които е член. А тези които се обграждат с ухажори и потенциални партньори, не им е останал емоционален капацитет и пълна отдаденост за един човек, защото те са прекалено заети да жонглират с всички срещи и да държат интереса към себе си горещ.

Този принцип по пътя на Йога е изключително предизвикателен за мен. Страдам от съвременни страхове за оцеляване, в контекста на честите вълни съкращения на хора без конкретна причина, липса на време заради което често ям бързо, както и страховете ми в интимен план, които ме поставят в удобното положение да държа някого „на една ръка разстояние“.

Опитах да огранича всичко, което ми е много и ефектът беше положителен но нетраен. И всяко ограничение в една сфера, доведе до увеличение в друга. Съзнанието ми търсеше нова зависимост, с която да компенсира липсата на съществуващата. Наложи се да потърся друг път …. Обратният. И той е пак през сърцето. Вместо насилствено да си отнемам разни неща с цел да свикна, помислих от какво имам истинска нужда във всеки един от проблемните аспекти. Оказа се, че списъкът всъщност е доста къс и много прост. И че няма едно нещо, което да ми липсва. Алчността, продиктувана от страхове, ме е тласкала към трупане на запаси, където евентуално да бръкна в моменти на нямане. Усещането за това колко малко ми трябва и колко лесно постижимо е това, ми създаде усещане за спокойствие. Онова чувство, че каквото и да стане, ще има.

Погледнато през погледа на корпорацията, подходът ми беше да спра да искам повече задачи, да спра да искам да се доказвам прекалено много и най-вече: да осъзная че имам заплатата която ми е предостатъчна, че имам титлата която ми осигурява достатъчен статус и че всичко, което получа в повече, е един приятен бонус, който следва да споделя с хората, които обичам. Изключително приятно се оказа да се работи с някой, които не е заплаха за конкуренцията. Чувствам се добре в кожата си, правя нещата с удоволствие и не се старая да блестя на всяка цена. Сега това ми се отплаща под формата на повече отворени врати към хора, възможности и проекти. Получавам повече доверие и вече не се стресирам от състезанието. Не изпитвам нужда да създавам емоционално насилие върху хора, както и да ограбвам тяхното време и говоря искрено за всичко което ме вълнува.

Така цикълът на Яма се затваря и разбираме че не можем да живеем в синхрон само с някои принципи или да се сме удовлетворени, че почти всичко ни е наред. Когато навлезем изцяло в принципите, искаме не искаме, всеки от тях води съзнанието ни едно стъпало по-високо и ние естествено се освобождаваме от нечистите поведения, едно по едно.

НИЯМА:                                             

ШАУЧА

(Чистота)

Чистите мисли ни изпълват с лекота и уважение. Чистото тяло ни дава свежест. Чистото сърце ни дава светлина. Издигаме се над ежедневното и преходното. Защото животът е повече от един изпуснат самолет, повече от една спукана гума и повече от един непрочетен на време имейл. Животът е подадената на време ръка. Усмивката сутрин, когато отворим очи.

Когато практикуваме чистота на всички възможни нива на живот и съзнание постигаме извисяване по-лесно. Освобождаваме се редовно от натрупаните по тялото, душата и мислите нечистотии. Очистваме се от чуждите думи и влияния, от собствените си вътрешни негативни мисли, от отпадните вещества на нашето тяло и натрупаната мръсотия върху кожата ни.

Когато успяваме на време да се освободим от тези вредни влияния, ние спираме развитието им вътре в нас и не им позволяваме да се превърнат в навик и начин на съществуване. Контролираме „демоните“.

Винаги съм имала добра лична хигиена, но самият ритуал на къпане преди йога ми помогна да направя естествения преход между това, което съм правила преди йога практиката и встъпването ми в нея. Усещам облекчение, олеква ми, като че ли самата аз, заедно с праха и потта, свалям от себе си и товарите и грижите от деня.

Стараех се да изчиствам мислите от себе си след работа и това ми създаде усещането за цялостност и истинност. Тогава бях неуловима и за гнева.  Колкото повече се очиствам, толкова повече разбиране и обич бих могла да почувствам към човека, който ме е ядосал. Това осъзнаване е могъщо. Уверена съм че използвам точно тази дума в правилния контекст. Могъщо е чувството да гледаш и слушаш нещо, което не ти е по вкуса и да изпиташ удоволствието, че то не те държи окован. Пожелавам си по-често да успявам да се задържам в това състояние.

Свободата е чувство, което не се изпитва често в корпорации. Там не можем да вземем решение за нищо, без да минем през пет нива на йерархия, там има списък с приемливи поведения, които трябва да спазваме. Има и неписани правила, свързани с офис културата и цялостната атмосфера. Все аспекти които налагат определен подход.

Когато се науча да влизам и излизам от срещи и дискусии като бял лист хартия: без очаквания, интерпретации и субективни възприятия, лекотата на съществуването ми изпълва мен самата с непоколебимо спокойствие. И хората около мен сякаш си отдъхват.

Шауча като начин на живот е естествено следствие от спазването на петте морални ценности в Яма.

САНТОША

(Удовлетвореност)

 Удовлетворението е най-големият мотиватор на съзнанието. То е блажената усмивка преди да заспим, то е замечтания поглед в морето, то е енергийният заряд, с който скачаме от леглото сутрин, когато сме убедени че ще имаме страхотен ден! Защото ако правим неща, с убеждението че няма да бъдем удовлетворени, рано или късно спираме да ги правим.

Живеем във времена на награди и наказания. Учим децата си, че трябва да заслужат това и онова. И в това няма нищо лошо. Но в трескавия синдром на маниакален капиталистически прогрес и конкуренция, където всеки ни казва, че ако не сме най-добрите, някой „ще ни надмине“ или „ще стане лошо“, забравихме да ги научим какво значи „достатъчно“. Кога е достатъчно добре за да бъдем удовлетворени. И кога е достатъчно зле за да бъдем наказани за това че сме излезли от релси.

По-цял ден се мъчим да наваксаме продажбите, постигнем печалбата на компанията или сме домакиня, която все не докарва онзи вкус на ястието. Или шефът, който все нещо не му е както трябва. Или поредния изпит, който трябва да положим за да вземем онзи сертификат за компетентност. Когато постигнем тези ежедневно преследвани цели, обикновено първо изпитваме кратка еуфория. После настава временно спокойствие, че и този път спасихме положението. Но изгубили перспектива, скоро осъзнаваме, че продажбите за месеца ги постигнахме пак, но е дошъл следващия месец и пак почваме от нула. Печалбата я постигнахме, но как ще я задържим следващата година. Ястието се е получило, но вече е изядено и утре пак е ден и пак ще се яде. Шефът си намери нова причина да киселее и да демонстрира превъзходство. Сертификатът за професионална квалификация е взет, сега трябва да се работи.

Изводът е, че докато полагаме усилия с единствен фокус резултата, винаги ще живеем оковани в страх, че ако не се получи, усилията ни са били напразни. Търсенето на спасение в бъдещия момент и заблудата за „по светло бъдеще“, могат само да ни ограбят от удовлетворението на настоящия момент. Защото ние никога не сме в него.

Опитвам се да живея само днес, без обаче да губя перспектива. Всеки ден в работата си усещам съзтезанието, трескавата нужда от стройно планиране на времето, но се старая това да ми доставя удоволствие. Фокусирам се върху следното: това което правя е страхотно и правейки го аз просто правя нещо което обичам. Знам каква е моята цел и програма за деня, седмицата, годината и не само това. Имам и мечти и желания. Удовлетворението от правенето, съществуването и достатъчността на това което е, е богатството което можем да възпитаме у децата си. С тази нагласа аз постигам много повече резултати в работата, защото правя нещата с любов и спокойствие, а това се харесва на хората и все повече допринасям за прогресивното развитие на моя екип и себе си.

ТАПАС

(Целеустременост, усърдие, дисциплина)

 

Ако не се научим първо на Сантоша, би било опасно да упражняваме Тапас, тъй като има опасност да залитнем в прекомерност, която да доведе до емоционален дисбаланс и агресия към всичко, което приемаме за пречка по пътя ни към целта. Този дисбаланс би ни върнал обратно в изходна позиция. Само след като умеем да практикуме  Ямите безупречно, можем да навлезем в същността на Ниямите.

Аз самата винаги съм била целеустремена, но никога удовлетворена. Явно съм съвсем типичен случай. Цяло изкуство е да си фокусиран в целта, запазвайки здравия си разум и човечността по пътя към успеха. Бих формулирала Тапас като: огъня който задвижва, но не изгаря. Често в ежедневието си срещаме, или самите ние сме хора, които се стремят да постигнат целите си на всяка цена. Цената може да бъде платена от самите нас – когато неглижираме аспекти от живота си, които биха ни обогатили душевно, ако не ги бяхме изоставили. Цената също би могла да афектира нашите близки, като липса на внимание, неизпълнени обещания и пр. В крайната си форма, бихме могли дори да станем агресивни, към всичко което се изпречи на пътя ни и застрашава нашата цел. Това се случва обикновено, когато Азът се идентифицира с целта и всеки риск тя да не бъде постигната представлява заплаха за съществуването му.

В съвременната реалност, в която често чуваме израза “burn out”, това всъщност е Тапас в изродена форма, където нашето съществуване в настоящият момент е изгубило стойността си и търсим спасение само в някакъв бъдещ момент, който би настъпил: „когато направя първия си милион“, „когато оздравея“, „когато почнеш да се държиш по-добре с мен“, „когато стана мениджър“, „когато се дипломирам“. Когато живеем с усещането че животът ни ще стане пълноценен само след настъпването на някакво събитие, което ние сме определили като жизненоважно и сме си го поставили като болезнена цел, тапас ни изгаря. Нас самите, и всичко около нас. Защото не сме овладели първия урок: Сантоша.

Поставих си за цел да бъда ясна със себе си за това какво искам, какво съм готова да сторя за да постигна целите си и с какво мога и с какво не мога да направя компромис в живота си. И най-вече: защо искам това? Реализацията на кои свои ценности преследвам? Резултата заслужава ли цената? Енергията ми се пренасочи в посоката която искам, усърдна съм, и използвам ценностната си система за коректив, когато усетя че изпадам в прекомерност. Това действа благотворно на мотивацията ми и чувството ми за удовлетвореност.

СВАДХЯЯ

(Самоизучаване на Аза)

 Изучаваме ли онзи така наречен „демон“, който от време на време завзема контрол над емоциите и действията ни? Колко често чуваме обвинения какви сме и това не ни харесва? Отговаряме просто и убедено, че това не е вярно. Не осъзнаваме, че поведението ни, езикът на тялото ни и думите, които казваме се възприемат различно от хората. Ние самите в повечето случаи възприемаме себе си позитивно и дори, когато сбъркаме, се успокояваме с добрите си намерения като: „ама аз не исках“, „нали знаеш каква съм наистина“ и най-силното …. „дълбоко в себе си, тя е прекрасен човек“! Ето точно тази дълбочина се търси, когато изучаваме Аза. Да я открием и да я впрегнем.

Азът е в нас и винаги ще бъде там, за това е добре да го познаваме и да направим стъпки към сприятеляване с него. С „демоните“, които командват поведението ни, когато има заплаха за оцеляването.

Парадоксално е, че в свят, в който вече има ваксини почти срещу всички болести, зверовете, които могат да ни разкъсат са в зоологическите градини или в гори, които човечеството не обитава отдавна, прогнозата за времето ни пази от изненади, ние се чувстваме по-застрашени от всякога! Тоест Азът все по-често е нашият пряк ръководител.

Научих се да обръщам внимание на реакциите и чувствата си и осъзнах, колко крехко е съзнанието, което е обхванато от страхове. И колко неестествено е то. Изучаването на Аза е нещо, което направих като своя рутинна практика. До такава степен, че дори и да не искам, има ситуации в които просто не мога да не спра и да не помисля: „Защо направих/казах това?“.

Веднъж осъзнали истината за себе си, че не сме нито толкова добри, услужливи, забавни, умни, красиви и пр. колкото си мислим или колкото ни се иска да бъдем, придобиваме едно смирение, леко граничещо със срам, малко смешно дори… научаваме се да не се приемаме на сериозно и да се простим със стремежа към идеалната ни версия. Тогава можем да се смеем от сърце и то най-вече на себе си.

ИШВАРА ПРАНИДХАНА

(Преданост към Бога)

Бог има много имена, има много религии, които някак си не могат да си го разделят. Не бих искала да развивам прекалено дълбоко този принцип, тъй като за всеки човек Бог е нещо различно и всеки от нас би се нарекъл религиозен, а съвсем ясна дефиниция на тази дума аз нямам.

Бог за мен е нещо могъщо, на което аз съм благодарна че ме е създало. Старая се в живота който ми е даден, да живея в синхрон със законите му и да помагам на повече хора да постигнат вътрешен мир и себереализация чрез Йога.

Доказахме че 10-те принципа са толкова обвързани, че не е възможно да прилагаме или неприлагаме само някои от тях. Или сме в Йога или не сме.

Надявам се, да не съм създала заблудата че почти на 33 години, аз вече съм една идеална жена, реализирана личностно и живееща 100% в Йога. Въодушевява ме пътя, мотивира ме всеки малък успех и всяко събудено сърце. Тази статия е по-скоро моята мисия и доказателство, че може да водиш живот в Йога, без значение къде си, с кого си и колко проблеми имаш. Сигурно е, че си тук, че си със себе си и че можеш. И това е достатъчно.

Автор: Светла Рускова,  CYT200.

Снимка: Робърт Стърман.