Любовта в Медитация: молба или състояние?
Колко често си казваме: от утре всяка сутрин ще правя по 100 коремни преси, ще започна да се грижа за себе си, ще обръщам повече внимание на близките си, ще се запиша на онзи курс по танци, който отлагам от години, ще предприема най-накрая онова мечтано пътуване… ще намеря човека… ще полетя.
Да, ама не. Решаваме, правим го, изпадаме в еуфория. Еуфорията преминава в гордост че сме надхитрили системата. После нещо се случва и се връщаме обратно с подвита опашка в окаяната си дупчица с „Няма смисъл, каквото и да правя пак разбирам, че не съм велик“. Засрамени отхвърляме себе си.
Да, ти сам по себе си не си велик. Нито аз, нито тя, нито той … Никой от „другите“ хора, на които искаме да приличаме не са открили нещо повече. Велик е животът в нас и любовта, която изпълва сърцето в моменти на съзерцание. И тази любов не зависи от теб. От теб се иска само да и отвориш вратичка и тя нахълтва без да те пита. Тогава, когато седнем със зареян в далечината поглед и ни стане смешно и блажено едновременно. Всяка птичка, тревичка и същество са тук защото има смисъл. Трябва ни много мъничко за да се усмихнем, а всичко останало е бонус, за който да благодарим. Осъзнаваме, че взаимовръзките не съществуват. Нищо не се е случило защото ние сме направили нещо за да се случи. Нямаме тази власт
Губим любовта в стремежа си да я обясним,
Убиваме живота в желанието си да го надхитрим,
Свиваме сърцето си от страх че ще бъде разбито,
Губим хора в желанието си да ги задържим,
Изпускаме точния момент от много контрол,
Спираме да обичаме преждевременно, от страх.
…. Защото сме арогантно заслепени от илюзията, че имаме власт над живота.
Най-хубавите моменти са тези, в които нещо те е впечатлило. Нещо, което не си очаквал. Нещо, за което не си хвърлил купища усилия.
Усмивката на този, когото си наранил,
Благодарността на някой, за когото си направил дреболия,
Подадената ръка, която не мислеше че заслужаваш,
Всичко ново което откри, когато обърка влака,
Приятелството, което оживя след недоразумение,
Чудото, което спаси твой близък,
Любовта, за която не се беше молил.
Като казва Екхарт Толе, ключът е в това, което не може да се обясни. Намираме го тогава, когато спрем да бягаме и започнем да медитираме истински. Насилствената медитация обаче, е друг грешен подход за контрол. Стремежът към Нирвана е крайна цел за много йоги. По мои скромни наблюдения, всъщност дори и най-опитните не успяват всеки път да стигнат до там. Моята радост, моето блаженство е в правенето и опитите. Аз не медитирам, а изживявам медитация до там до където стигат моите способности в съответната ситуация. Нищо насилствено не е оставило трайни ползи. Страха от тишината, тъмното и непознатото са нормални. Практикувайте медитация до там, до където ви позволява съзнанието. Прогресирайте с минимално усилие всеки ден.
Парадоксално, но колкото повече насилваме тялото към медитация, толкова повече ни обземат страхове и главоболие. Разгледайте едно цвете, наблюдавайте едно паяче, погалете животинка. И просто ще ви се прииска да останете по-дълго.
И малко по малко ще усетите, че вече не търсите медитацията – тя ви намира, когато трябва.
Любовта не е молба към вселената да ни изпълни със стойност. Тя е следствие от течението, което ни сближава и разделя. Тя е играта, в която има само победители. Ако дръзнем да кажем:
I AM ALL IN!
НАМАСТЕ!
Автор: Светла Рускова, йога преподавател CYT200.
Comments are closed.